РУ  “Ангел  Кънчев”
ст. ас. Елисавета  Янчева

Психодраматичният ролеви тренинг е базиран на психодраматичната ролева теория на Джейкъб Морено. Общата идея, която лежи в основата на този подход, е отчитането на факта, че човек е изпълнител на роли, че всеки индивид се характеризира с определен набор от роли, които обуславят поведението му, и че всяка култура се характеризира с определен набор от роли, които тя налага с различен успех върху членовете си. (3;с.103)

 

Основната цел на педагогическия психодраматичен ролеви тренинг не е цялостната реорганизация на личността, а по-скоро осъзнаването и разгръщането на прогресивната ролева система и намаляването на дисфункционалните ролеви позиции, като при това приоритетно се акцентира върху професионалните роли и тяхната реализация. Ролевият тренинг цели да доведе до развитие специфични ограничени аспекти на човешкото функциониране, така че професионалните и личните цели на индивида и групата да се постигат  по-адекватно.(5;с.271)

Стадиите през които ПРТ преминава са основно три :

I. Пулс и загряване – заемащи около 15% от времето за работа
II. Действие – около 65% групово време
III. Споделяне и затваряне – около 20% от времето

Преди началото на пулса групата сама изгражда груповото работно пространство, което е и първата стъпка на въвличане в психодраматичната реалност т.н. surplus reality.Тази допълнителна реалност не е по-различна от нашата, съществената разлика е,че в нея човек се чувства защитен и свободен да експериментира с нови роли, нови поведения и реакции без да бъде заплашен от санкции или присмех от страна на водещия или групата. Едно от основните правила в психодраматичната работа е абсолютната конфиденциалност и то е първата форма на защита на личното пространство на всички участници. Друго основно правило е да се споделят чувства, а не мнения и оценки.Третото правило е,че всеки може да участва дотолкова, колкото сам прецени и да си вземе от тренинга толкова, отколкото има нужда. Никой няма право да изисква от участника да сподели или да направи нещо отвъд неговата заявка за работа. Има и други правила, които групата сама създава, но тези са основните и водещият има грижата и отговорността за тяхното въвеждане и спазване. След като групата е създала своето пространство и правилата са експлицитно договорени започва пулса. Пулсът е времето,  в което се настройваме един към друг, всеки от нас (включително и водещият)  споделя с какво идва – нагласи, настроения, очаквания, какво би искал да работим – теми , предпочитания,  заявки за работа. Следва загряването, което също е стъпка от този първи стадии на въвличането. Загряването може да включва двигателни упражнения, подвижни игри, вербални и невербални техники, но при всички случаи е подчинено на целите на предстоящата работа. Водещият загрява групата и себе си към определен вид работа и с оглед на това подбира и предварително планира техниките, с които да загрее групата. В загряващите упражнения е важно инструкцията на водещия да бъде добре структурирана и ясна и в същото време да има достатъчно пространство за интерпретирането й  от всеки от участниците в групата. Още на този етап груповите членове разбират, че те сами създават правилата и параметрите на участието си в груповата работа.

Действието не случайно обема 65% от времето за работа в група. В зависимост от заявките в пулса и загряването водещият може да трансформира предварителното си планиране и да работи по теми на участниците в групата или по обща за групата тема заявена в процеса на работа. Ако няма такива заявки или не са спешни се работи с предвидените за деня ролеви упражнения и ролеви игри.

Споделянето след всяка тема била тя групова или индивидуална е всъщност обратната връзка на всеки от участниците за неговите преживявания по време на протичането на действието. Споделят се основно чувства и собствен опит, не се допускат оценъчни твърдения и съвети особено ако са насочени към друг участник от групата.

Затварянето има за цел да охлади групата и да я затвори емоционално. Използват се охлаждащи упражнения и техники. В психодраматичната теория и практика са известни невероятно голям брой техники, изобретени само през последните 20 години. Ако някой реши да изброява дори само описаните методи, техният брой несъмнено би надхвърлил няколко стотци. (2;с.92 ) Но всички автори са единодушни, че основните техники все пак са четири :самопрезентацията; дублирането ;РР – роул ривърс (размяната на роли) и огледалото. Преди да спра вниманието ви на всяка от тях поотделно е необходимо да изясня поне два от специфичните психодраматични термини – протагонист и помощен Аз. Протагонист (от гр. protos – „пръв“ и  agon – „състезание“) е понятие  заимствано от античния гръцки театър за обозначаване на главното действащо лице в психодраматичното действие. Протагонистът може да бъде един от групата и тогава имаме ПТЦ – протагонистцентрирана работа или цялата група, когато е заявена тема обща за всички участници и тогава говорим за груповоцентрирана работа – ГЦР.

Помощният Аз (ПА) – може да бъде всеки член от групата, който помага на протагониста по време на неговата работа. ПА изобразява (представя) хора, предмети и идеи от обкръжението на протагониста. Той прави света на протагониста реален, конкретен и осезаем.(4;с.152) От ПА не се изисква да възпроизвежда буквално действителността, достатъчно е приблизителното пресъздаване, дотолкова, доколкото да помогне на протагониста да се почувства в автентичната ситуация сякаш общува с реалните й обекти. Освен с единичен ПА, който влиза в ролите на конкретни хора и обекти, работим и с множествен ПА(съставен от няколко човека), които представят вътрешни части на протагониста – неговият инърселф, помагайки му по този начин да влезе във връзка със себе си, за да изследва чувствата и мотивите си в различните ситуации, в които попада в своето ежедневие. Дейвид Кипър е формулирал пет основни изисквания на които психодраматичните техники би следвало да отговарят :

1. Всяка техника в ролевата работа трябва да бъде психологически обоснована. Обосновката на техниките е пряко свързана със способността им да пораждат и активизират определени психологически процеси. Напр.: ако целта на определена техника е да усили способността ни да разбираме ближния, то тя непременно трябва да активира чувството на съпреживяване.

2. Техниката не трябва да бъде сложна,за да може лесно да се овладее.

3. Освен това трябва да е краткотрайна. Очевидно времето,необходимо за реализирането на дадена техника зависи от сложността й и от броя на участниците. Това време не може да не зависи от времето необходимо за самия психологически процес, но принципът е: колкото по-кратко – толкова по-добре.                      

4. Техниката трябва да бъде добре планирана и построена. Тя трябва да следва определените процедури и правила. 

5. Тя трябва да осигурява подкрепа на протагониста и да го насочва.  Методът на ролева игра трябва да помага на протагониста да намери нужната посока, да го ръководи в процеса на самопознанието в едно относително безопасно пространство. Да укрепи вярата му в собствените му сили и да го въодушеви да продължава своите усилия. (2;с.93-94)

I. Техниката на самопрезентацията е една от най простите техники. Състои се от серия кратки ролеви действия, чрез които протагониста изобразява самия себе си или някой особено важен за него човек. И тъй като той е единственият участник в тези действия представянето е доста субективно. Тази техника стои в основата на монодрамата,където всички роли се поемат от самия протагонист. В основата на тази техника лежат две основни предпоставки – субективността и изключителността. Субективността се изразява в това,че описанието се базира на особеностите в характера на проотагониста, неговите лични усещания и съждения. Изключителността е в това, че протагониста се явява единствен източник на тези усещания и съждения. Протагонистът се разпорежда напълно с това какви впечатления ще бъдат възпроизведени, в какъв обем и на какви моменти ще бъде поставено ударението.(2;с.95)

II. Техниката дублиране се нарича още и техника alter ego, което само по себе си говори доста. Тя се състои в това, че на един от помощните азове се възлага специалната задача в определен отрязък от времето да дублира протагониста. ПА прави това едновременно с протагониста и се опитва да стане негов „психологически двойник“, да бъде вътрешния му глас, да отразява неговите чувства, да му помогне да ги изрази пълно и открито. Дубльорът трябва да се идентифицира с протагониста преповтаряйки неговата поза, гласа му, стила на изразяване и мислене. Освен че помага на протагонистта в работата му по темата тази техника развива интуицията и умението на дубльора да прониква в чувствата на другия, развива неговата рефлексивност. Протагонистът  има право да приеме или отхвърли интерпретациите на дубльора и колкото по-плътна е тази обратна връзка, толкова по-добре се сработват и постигат единство. На свой ред дубльорът е първият, които по време на споделянето дава обратна връзка на протагониста как се е чувствал като самия него: сигурен, несигурен, плах, нещастен, горд и т.н. Мисля, че това е един златен шанс за протагониста да надникне в себе си, да осмисли по нов начин чувствата, поведенческите си модели и нагласи, себерефлексията си. В този смисъл дублирането и размяната на роли са едни от най-мощните техники в психодраматичната работа.                                                        

III.  Размяната на роли (РР) е най-популярната, най-широко разпространената и най-използвана в психодраматичната работа техника. Невъзможно ми е да си представя психодрама без  Role-Reversal. В същото време това е най-малко сложната за изпълнение техника. В процеса на  работа човекът А разменя ролята си и става за малко човекът Б и обратно.Тази размяна се извършва толкова често, колкото е необходимо. Възможността да бъдеш за малко другия, да бъдеш в неговата глава, да се видиш през неговите очи е абсолютно незаменима с оглед разширяването на рефлесивните умения, емпатииността и ролевата пластичност. Протагонистът сам избира помощните азове, които да поемат ролите на антагонистите в неговата ситуация.  Разменяйки ролите си с всеки един от тях в последователност указана от водещия той успява да види събитията и процесите в тях по-ясно, като осветени от силен прожектор и фокусирани в същото време. Освен това протагониста има свободата да поиска да експериментира с нови поведения и роли в същата ситуация, изигравайки я един, два или повече пъти докато почувства удовлетвореност от избрания вариант. Обратните връзки, които ще получи от дубльора (ако е имало такъв) и помощните азове при споделянето в края на работата доразширяват ракурсите,в които ситуацията му може да бъде обозряна и видоизменяна.

IV. Огледалото е друга широко разпространена техника, макар и не колкото размяната на роли и дублирането. Изпълнява се от помощен Аз, който за малко поема ролята на протагониста, наподобявайки поведението му(гласа, позата, мимиката), осигурявайки му по този начин едно психологическо огледало. Самият протагонист в това време е извън сцената и наблюдава, при което има право да мълчи,да коментира и да отправя послания към „себе си“. Най-често след това водещият го връща в сцената, за да чуе собствените си послания от своето огледало, за да успее да ги осмисли. Понякога срещата с психологическото огледало е близка до представата ни за себе си, друг път не съвсем, но при всички случаи е полезна и способстваща себепознанието. Мисля си, че няма как да сме позитивни в работата си, особено в работата с деца ако не познаваме себе си, наборът от роли с които оперираме и тяхното въздействие върху околните. Спомням си как Сю Даниел обичаше да напомня: „Няма добри и лоши роли,   няма добри и лоши човешки качества, има подходящи и неподходящи ситуации и трябва да можем да преценим, в коя от тях кое работи и кое не.“

В този смисъл педагогическия психодраматичен ролеви тренинг, които включва и ред други техники, няма за цел да ни доведе до промяна, а до осмисляне на ролите, които носим в себе си, на тяхната пригодност и значимост. В края на тренинга всеки от участниците изработва своя личен професионален атом (на първо време чисто дескриптивно). Предстоят дълги часове на обмисляне и „ферментация“ на идеите, докато се получи завършен продукт.

Преди да приключа изложението си и да го „затворя“ бих искала да се спра на още един важен момент, валиден за всички видове тренинг : личността и компетентността на водещия.  Да се води група е много деликатна задача, която изисква изключително добра подготовка, опит и чувствителност, както и високо чувство на отговорност. (1;с.294) Мисля, че както и във всички други професионални области и тук можем да кажем, че не от всеки добър психолог непременно ще се получи добър водещ. Още по-опасно е (не неприятно, а опасно) когато хора без необходимата подготовка решават да водят групи. Литературата по темата е достъпна и разбираема и не е никак трудно човек да си каже : „О,това е лесно, мога да го направя“, същото се отнася и за учасници в краткосрочни групи, които съвсем добронамерено решават да опитат. Същинският проблем е, че груповата тренинг  работа отваря дълбоки емоционални пластове и само опитният водещ е в състояние да ги затвори. В професионалните среди наричаме този феномен „психофашизъм“ – разравя, а не заравя, защото просто не знае как. Моята специализация продължи до 1999 г., от осем години работя с групи и все още не мисля, че това е достатъчно.

Литература:

1. Елиът Арънсън – Човекът-социално животно; НИ; С, 1996 г.
2. Дэйвид Киппер – Клинические ролевые игрьй и психодрама, М;ТОО „Независимая фирма „Класс“; 1993 г.
3. Джейкъб Морено – Основи на психодрамата; С; Фондация “Отворено общество”; 1994 г.
4. Moreno J.L., Psychiatry of the twentieth centry: Function of the universalia: Time, space, reality and cosmos. Group Psychoterapy; 1966
5. Янчева, Елисавета